Когато се здрависах с едрата мазолеста ръка на бай Павел Дейков от Панагюрище - най-големият от тримата братя, които намериха известното вече по цял цял свят Панагюрско златно съкровище, я усетих - каква честна трудова ръка. Светлоокото, спокойно, с непринудена усмивка лице излъчва благородство, човечност, сила. И заразказва ми бай Павел скромно и увлекателно за преживяното на чист панагюрски диалект:
- Ние работихме през цялото лято на 1949г. край града - правехме тухли. Този ден, както обикновено, бяхме и тримата братя - Михо, Петко и аз. Брегът беше висок около метър и двайсет. Имаше глинен пласт, нещо като натлак и него го оставихме като по подходящ за цигли. На 60 сантиметра под глината се виждаше пясък. На това място бяхме пекли и тухли. Аз копаех с копача, бях малко настрана и нещо ми се лъсна. При копаенето леко е било застъргано и аз извиках: “Я чакайте да видим що е тук!”. И го повдигнахме, а то се отлупи като капак, а по глината останаха отпечатъци.
Съдовете бяха наредени на таблата. Още щом ги видяхме разбрахме, че това е скъпоценност и рекох: “Това нящо е само за музея.”. Наблизо имаше работници и им извиках: “Ялате бе, ялате да видите на музикантите тръбите!” - така определил бай Павел изящните ритони, изработени с форми на рогове. Надойдоха хората и любопитно гледаха. А аз им рекох: “Никой нема да бара - само ще гледате!”.
Дълги години земята е пазила съкровището до наши дни. Един ценен паметник от злато, чиито орнаменти са събрали с толкова изящество античната митология. Отново то е на лицто на земята, отново слънчевите лъчи се пречупили и то блеснало. Братята го измили в близката вада и го наредли на една дъска да се отцеди. После го взели под мишници и тръгнали да го предадат. Бай Павел продължава разказа си:
- Отидохме у дома и още от вратата извиках на момичето ми Мария - то беше тогава в трето отделение - Яла, яла да видиш що носим! Бях завил съдовете в синята си работна рубашка и откривах само крайчеца, а то си мислеше, че съм му хванал зайче. Набърже се пременихме, наредихме всичко в една черна пазарска чанта и тръгнахме да го занесем в управлението. Изложиха го в една дървена витрина да го видят гражданите, след което го занесоха в Пловдив.
При изравянето на съкровището ние го завардихме цяло и ненаранено. Види се ( обяснявя си бай Павел ) това място е било дъно на блато. Близо е имало бивак. Дълбоко са намерени следи от огнище и половин воденичен камък. Сега аз само се радвам, че могат да го видят толкова много хора. Като чета по списания и слушам да се говори за “Панагюрското златно съкровище“, се изпълвам с гордост, че то е свързано завинаги и с нашия исторически град. Моите вълнение и радост, които изпитвам, не може да се купят с това голямо съкровеще и никога не съм съжалявал, че сме го предали. Нито в един момент не сме си и помислили да го прикрием. На едно събрание, скоро след намирането на съкровещето един другар каза: “Да сме благодарни, че то е попаднало в чисти и честни ръце”. Събрал съм снимки и публикации за съкровището. Често си ги разглеждам и ще ги оставя на поколението ми.
На младите пожелавам да са честни и добросъвестни, да не са алчни и да не присвояват чуждото.
Тези добродители принадлежат през целият живот на 76 годишният панагюрец Павел Дейков, който като честен човек-комунист е търсен за съвети, услужлив с труда си, за което получава уважение и обич.
“Здрав съм, весело ми е да изляза по къра и да поработя”- така завършва разказа си бай Павел - този достоен пред обществото панагюрец.
Интервю на АНА АЦИНОВА
10.03.1984г.
